Welcome to Sofia Chamber of Commerce and Industry
 
Welcome toSofia Chamber of Commerce and Industry

Партньори
Услуги за членовете
Оферти на / за членовете
Държави
Топ 10



Вход
 Име
 Парола


Регистриране
Загубена парола

Интранет за членове

  


Новини: Притиснатата Европа ...
20 Април 2016 г. - 15:02 ч.
[ Изпрати на партньор | Версия за печат ]
Николай Боев, участник в Кръглата маса за Геополитиката и геоикономиката и България, изпрати своя статия по темата...

ЗАЕВРОПАИНЕЙНОТОНЕЯСНОБЪДЕЩЕ 

Николай Боев, участник в Кръглата маса за Геополитиката и геоикономиката и България, изпрати своя статия по темата.Днес, в първата половина от ХХI век, благодарение на научно-техническите достижения, епохата е „информационна”, а светът - глобален, в едно със стотиците и хиляди проблеми, стоящи по пътя на неговото развитие. Това в пълна сила се отнася и до Европа. Тук, след двете Световни войни, след краха на Съветския съюз, последвалото го разрушаване на двуполярния модел на световен ред и възцаряването на еднополярната хегемония на САЩ, пред европейците се изправиха нови, като че ли по-сложни и трудни за решаване проблеми, особено след видимото с просто око постепенно отмиране на еднополярния модел и трансформацията му в многополярен. Обществено-икономическото развитие на континента, след 2010 година видимо забави темповете си на развитие, депресивните тенденции се засилиха, редица европейски държави изпаднаха в дълбока дългова яма, на хоризонта се зададе нова, непозната до сега по своя обхват криза, криза, застрашаваща най-вече страните от ЕС,съюза – като цяло, а от там – и целия останал свят, поне във вида му, в който той съществува днес.

Много са причините за днешните проблеми, заляли като буен поток европейските държави. Сега политическите науки не могат да посочат еднозначно пътят за решаване на въпросната проблематика. Една от главните предпоставки за това стечение на обстоятелствата, предпоставка, която би следвало да е на първо място, безспорно, е сгрешената геополитика и геостратегия на водещите европейски държави – като Франция и особено – Германия, а от там – и грешната геополитика и геостратегия на целия ЕС. Днес, можем спокойно да заявим, че европейските политици жертват интересите на народите си в полза на интересите на САЩ, подчинявайки се на американската бюрокрация почти безпрекословно. Тук примерите са безчет – „Арабската пролет“ и вълната бежанци в Европа, съпроводена от серия терористични актове; Санкциите срещу Русия – и милионите загубени работни места, заедно с нереализирана продукция за милиарди; Подготвяното прословуто търговско споразумение със САЩ и Канада, поставящо под диктата на предимно американските мултинационални компании всяка една европейска държава и т.н и т.н. Нещо повече, вътре в самия ЕС са налице антагонистични противоречия между геополитическите и геостратегически интереси. В тази връзка е видимо с просто око, че интересите на Англия в полето на геополитиката и геостратегията, практически се припокриват с американските и са диаметрално противоположни на френските и германски интереси, които пък от своя страна имат доста общи сечения с руските геополитически и геостратегически интереси. Не случайно някои от аналитиците, работещи в полето на геополитиката и геостратегията разделят макроинтересите в днешния свят на две глобални геополитически и геостратегически зони – в първата са интересите на условно наречените „морски народи“, или „теласократии” /САЩ, Англия, Канада, Япония, Австралия/, а във втората – на условно наречените „континентални народи“, или „телурократии” / Русия, Германия, Франция, Китай, Индия/. Днес съвременният геополитически и геостратегически анализ се стреми, най-общо, да изучава влиянието на пространствените природни и обществени фактори върху културните и най-вече – политическите процеси в световен мащаб, обуславящи пространственото поведение, респективно - действията на държавите и държавните съюзи в днешния глобален свят. Така този, най-общо казано политико-икономически анализ би следвало да сегментира спрямо ЕС, страните, извън него в три потенциални групи – съюзници, противници и неутрални. Тук най-видно е противоречието в отношението на ЕС към Руската федерация. От една страна Русия е традиционен и желан /особено за Германия/ икономически партньор, неизчерпаем източник на суровини, а от друга – потенциален военен противник на НАТО, в който членуват болшинството от страните-членки на ЕС.

На втори план, все повече изпъкват несъвършенствата в самото устройство на ЕС. От една страна непрекъснато растящата брюкселската бюрокрация все повече се възприема като някаква отделна класа, заета с всевъзможни, а много често и въобще ненужни срещи и заседания, които по никакъв начин не допринасят за развитието на съюза и ненужно разходват значителни бюджетни средства, прислойка, печелеща с все по-бързи темпове неприязънта на редовите граждани, които все по-често я определят като „порцеланова бюрокрация“, самодоволно и самодостатъчно съществуваща и действаща сама за себе си. От друга страна самият съюз все повече наподобява недоносено дете. Идеята за единна европейска държава изглежва все по-имагинерна. Все по-често националните интереси надделяват над общоевропейските. В действителност ЕС е нещо като „полудържава“. Докато най-баналните белези за държавност са единните граници, единните закони и правораздаване, единната валута, единната армия и единната полиция, то тези белези в ЕС са или половинчато видими, или пък въобще липсват на хоризонта. Границите са „шенгенски“ и „нешенгенски“, законите са „синхронизирани“, а не единни, валутите са евро и множество национални валути, а единни армия и полиция просто липсват, да не говорим за секретните служби, които често надничат зад гърба една на друга, но за сметка на това - намират добро взаимодействие с американските си колеги.

В този план на разсъждения не може да не се отбележи, че превръщането на ЕС в единна европейска държава от класически тип и геополитическото и геостратегическо прераждане на Брюксел в „Трети Рим“, има поне двама мощни противника. Първият от тях са „традиционно дружески настроените“ съмишленици и съюзници – САЩ /които, между впрочем се самовъзприемат като „Третият Рим” днес/, за които единната европейска държава от класически тип означава край на американската световната хегемония и като икономика, и като политика, и като култура, и като военна сила, и най-важното – като потенциал за развитие. Вторият противник, въпреки коренно обратните /подобно на американските/ декларации е Руската федерация. За днешна Русия е много по-изгодно да договаря и налага собствените си интереси във всяка една страна по отделно, от колкото да преговаря с ЕС, като цяло за всичките негови членове. На този фон, руските геостратези от край време определят не Брюксел, а Москва като наследник на православна Византия и „Третия Рим“, превръщайки преследването на тази цел в държавна политика, умело разгръщана от Президента Путин и неговата администрация. В същност, тези усилия не са от днес, или от вчера. Те водят своето начало доста отдавна – още от царската династия Романови и не случайно – руският държавен герб /двуглавият орел/ и тогава и сега е точно копие на вердикта на византийските императори. Разбира се, по времето на Съветския съюз тази доктрина бе заменена с доктрината за „Световната пролетарска революция”, но крайните цели си оставаха едни и същи с настоящите.

В такава една ситуация, притисната от две страни, за съжаление Европа все по-рядко успява да избере по-малкото зло.

Днес, в тази нерадостна и сложна обстановка, прави тягостно впечатление липсата на европейски лидери от калибъра на Президентите Де Гол иМитеран, Канцлерът Кол, Премиерминистърът Тачър, Президентът Валенса, лидери способни да издигнат разбираема и нужна за гражданите кауза, да ги убедят в нейната правота и да ги поведат в борбата за реализацията и, и в крайна сметка да постигнат набелязаните цели. Европейците стават все по-скептични и недоверчиви, до някъде даже и отчаяни. Критиките им към техните собствени ръководители са все по-бурни и масови. Неувереността в просперитета на собствената държава и ЕС като цяло става все по-отчетлива. Страхът от утрешния ден пуска все по-дълбоки корени. Европейска Украйна е разкъсвана от жестока гражданска война, Крим е анексиран от Русия, в бившите юго-републики, като Косово и Македония, въоръжените етнически конфликти не са рядкост, част от Молдова – т. нар. Приднестровска Молдовска република не е призната от нито една страна – член на ЕС, подобно е положението и с Кипърската турска република, в Нагорни Карабах ехтят оръдията, на хвърлей място - Близкият Изток ври и кипи в жестока война, Северна Африка трайно потъва в анархия и кръвопролитни междуплеменни войни, а надеждата за урегулиране на тези „горещи точки“, обсадили Европа от няколко страни, бавно умира.

Позабравен в към края на ХХ век, национализмът днес набира все повече и повече привърженици. Мисълта за здравата ръка на диктатора вече не изглежда така абсурдна за европееца, както само преди няколко години. Центробежните сили и в ЕС, и в доста държави – негови членки стават все по-силни. Англия обмисля излизането си от съюза, Шотландия – своето бъдеще извън Обединеното кралство, Каталуния се стреми към независимост от Испания, Фландърци и Валонци са все по-близо до разделянето на Белгия.

Към всичко това, като сол в раната се добавят и тежките икономически проблеми, тлеещи в ЕС. Финансовия колапс на Гърция, почти перманентните бюджетните проблеми на Португалия, Испания и Италия, тежката рецесия в икономиките на още редица европейски държави, необходимостта от нови, непредвидени разходи за отбрана и вътрешен ред, както и нови, непредвидени разходи за издръжката на стотиците хиляди мигранти, невиждано високите нива на безработица в доста от страните-членки на ЕС - всичко това сякаш още повече обезверява и обърква обикновения европеец и той вече не е онзи спокоен и усмихнат бюргер от деветдесеттте години на ХХ век.

При такава една обстановка, сякаш по естествен път идва духовният и морален упадък на европееца и на неговото „потребителско“ общество. Светът все повече се глобализира, а Европа постепенно отвръща лице от своите изконни ценности и традиции. Семейството – основна клетка на всяко общество деградира и се превръща в квазисемейство. Еднополовите бракове се узаконяват във все повече страни. За създаване и отглеждане на здраво и жизнеспособно поколение сякаш никой не мисли. Обществата на „не традиционно полово ориентираните индивиди“ се разрастват и безпардонно демострират своите псевдоценности. Наркотиците са на път да се превърнат в борсова стока в европейските държави и САЩ, и човек може да си купи свободно от тях едва ли не на всеки ъгъл там. Младото поколение е изпаднало в потребителска безпътица и върху него се отразява най-видимо и болезнено деградацията на европейската ценностна система. Дори великият девиз на Френската революция „Равенство, братство, свобода“ в днешното либерал-демократично общество добива друг, превратен, дори перверзен смисъл. Днес европеецът не е сигурен дали „равенство“ означава неговия равен достъп до социалните фондове /заработени от самия него и неговите родители/ с току-що пристигналия мигрант от Африка, или Азия. Наред с това, той силно се колебае дали еднополовия брак не е нов, модерен израз на братството, или пък анархията – на свободата.

В тази насока на мисли все по-отчетливо се вижда, че неолибералният капитализъм, като господстващ модел на обществено устройство и развитие в страните от ЕС вече изглежда доста архаично. Успешен през втората половина на ХХ век, днес той носи повече вреди, от колкото ползи, особено в икономическата област. На дневен ред е необходимостта от решително и трайно издигане на държавността в Европа, издигане, съобразено със съвременните реалии. Вече е видна и с просто око отчаяната потребност от адекватна и сериозна държавна намеса в икономиките на отделните държави -членки на ЕС, нещо, което априори отрича неолиберализма, а и самия ЕС във вида, в който съществува той днес. Широко рекламираната форма за „Публично-частно партньорство“, явно не е достатъчна в това отношение, нещо, което налага търсенето и на допълнителни, нови, по-ефективни, съвременни средства и механизми. От друга страна всичко това предполага и съответните ограничения и регулации спрямо транснационалните компании -мастодонти, нещо срещащо яростен отпор, особено от другата страна на Атлантическия окен, където без всякакво стеснение гледат на ЕС като на свой протекторат, който вече желаят да преостъпят във владение на собствените си икономически колоси, чрез прословутото вече със своята секретност „Споразумение за свободна търговия“. Ограничения би трябвало да се наложат върху дейността на някои НПО, водещи неприкрита антиевропейска, антихуманна и антидемократична пропаганда, често финансирани от държави, извън ЕС.

Наред с всичко това, на „стария“ континент днес със застрашителни темпове нахлуват и завоюват позиции все повече чуждоземни философии, вярвания и догми /йога, кришна, Ошу, вуду и много други/, които стават част от модните тенденции и са напълно чужди на европейските традиционни философии, учения и мироглед. Инересно е, че всички те, въпреки, че много често са неразбираеми в същността си за европееца, намират свои верни последователи и се масовизират. В тази светлина, липсата на нови идеи за по-нататъшно обществено развитие, извън „радикалния евролиберализъм“ става все по-натрапчиво. Над Европа надвисва сянката на средновековната безпътица.

Естествено, всичко това не може да не даде своето отражение и върху съвременната култура. В нейната свръхкомерсиализация все по-отчетливо и по-ясно прозира отчаяния дефицит на общочовешки ценности. Героите на Фокнър, Стайнбек и Хемигуей, на Пруст, Мопасан и Балзак, на Дикенс, Чосър и Поуп, на Тамас Ман, Ремарк и Кестнер тънат в забрава, а тяхното място се заема от такива, със съмнителни стойности – Капитан Америка, Батмат, Спайдърмен и дори добродушният и симпатичен сериен убиец Джеймз Бонд. От друга страна, преекспонирането тук на някои „вечни“ теми води до откровени абсурди. Така например вечната борба между добро и зло стига до такъв апогей, че от екраните се леят цели реки от кръв и насилието се издига като някакъв гротесктен култ. В този дух преклонението пред женската красота, пък отприщва не по-малко абсурдния и фриволен поток на порнографията. Пошлостта и цинизмът стават нещо като знак за качество. Дори в един, нашумял преди време филм, главният герой, в чиято роля се бе превъплатил символът на мъжествеността Арнолд Шварценегер, беше ... забременял. Така за всеки е ясно, че съвременното кино е твърде далеч от това на Чаплин, Гарбо и Габен, и то с все повече компромиси може да се нарича „седмо изкуство“.

В тази ситуация културният живот все по-често се подчинява на модните тенденции, превръщайки се в нещо, съществуващо заради самото себе си. В музиката се масовизират жанрове със съмнителна художествена и естетическа стойност като „рап“ и „аренд би“. Самото сравнение тук на произведенията, сътворени от автори, като Хайдн, Бърнстейн и Стравински /да не говорим за Бетховен, Моцарт и Верди/, да речем, с тези на Фифти Сентс, Тупак, или други техни „колеги“ е повече от безпредметно. Същевременно, в изобразителното изкуство, пък пробиват течения като ултрамодернизъм и наивизъм, въпреки тяхната трудна разбираемост, спорно въздействие и определено съмнителна художествена стойност.

Сред тази, нерадостна обстановка не можем да не отбележим и кризата на християнските църкви. Европеецът с всеки изминат ден сякаш, все повече и повече губи своите традиционни вярвания. В християнските храмове болшинството от посетителите са минали средната възраст, а младите хора са рядко сред тях. На богослуженията често се гледа като на някакъв особен вид ретро шоу. От друга страна, самата църква често е раздирана от всевъзможни скандали – финансови, педофилски и какви ли не още. Дори тя вече с половин уста се отказва от фундаментални свои принципи, смекчавайки позициите си спрямо еднополовите бракове и абортите, да речем. Църквата сякаш вече не е онзи неприклонен и твърд блюстител на християнските ценности, морал и естетика.

Паралелно с това, в Европа и САЩ развиват трескава дейност всевъзможни религиозни секти, появяват се все повече псевдопророци, екстрасенси, магове и гадатели, с повече от съмнителни способности. Християнският свят става все по-нехристиянски. Освен всичко останало, тук вече масово се строят джамии и храмове на други вероизповедания, извън християнското. Градовете видимо променят облика си.

В този поток на разсъждения не можем да не отделим специално внимание на един специфичен проблем, стоящ пред Европейската цивилизация, а именно - нестихващите вълни от мигранти с ислямско самосъзнание, за които само фрагментарно бе споменато по-горе в настоящия материал. Безспорно, Европа нито беше, нито е готова да се справи с него. Европейските градове станаха арена на поредица, нестихващи терористични атаки. Лондон, Мадрид, Париж, Брюксел. Показателен за неадекватността на европейските действия спрямо терористичните заплахи е фактът, че докато в САЩ, след 11.09.2001 г. жертви на терористични актове са станали 45 души, то в ЕС аналогичните жертви са над 10 пъти /!/ повече ...

По същество, нахлуването на мигрантите е нещо като полумирна масова инвазия. Напълно възможно е /и най-вероятно е точно така/ тя да е била предварително планирана и организирана от сили, целящи ако не краха на европейската цивилизация в днешния и вид, то поне тласкането на европейското развитие в друга посока. Погледнато от такъв ъгъл, въпросната инвазия може да се оприличи с нов метод за водене на асиметрични военни действия и това сравнение никак не е пресилено. Случващото се сега в европейските държави навява асоциацията със случилото се на времето в древна Троя, с помощта на прословутия Троянски кон. За всеки е ясно, че сред стотиците хиляди мигранти, вероятността да няма достатъчен брой джихадистки ядра е равна на нула.От друга страна – всички те засилват и без това вече достатъчно мощната ислямска пета колона в християнска Европа. Сянката на Ислямска държава /ИДИЛ, или ДАЕШ, което е едно и също/ застрашително надвисва над Стария континент. На този фон буди недоумение въпросът как всемогъщите и опитни европейски секретни служби са пропуснали тези опасности и не са предупредили своевременно своите правителства за тях. От друга страна реакцията на самите европейските правителства беше и е достатъчно противоречива, а липсата на единна позиция на ЕС по този проблем натрапчиво се набива в очи. В течение на времето доста от европейските лидери започнаха дакорегират позициите си в тази насока. По границите на държавите от съюза започнаха да се строят телени огради, а някои от тях и окончателно се затвориха пред мигрантите.

Много от нас, размишлявайки върху този проблем биха си казали: „Какво толкова могат да променят 1-2 милиона мигранти в 500-милионна Европа?“ Учудващо погрешна мисъл, показваща липса на каквато и да е експертност по проблематиката! Първо – не става дума за няколко милиона, а за поне няколко десетки милиона мигранти. И второ - преди да задълбочим анализа по тези въпроси, добре е да се спрем на Европейската практика в това направление. Най-красноречив тук е примерът с ... Кралство Норвегия. Малко от нас знаят, че през 80-те години на ХХ век страната гостоприемно дава поданство и пълни граждански права на 50000 пакистанци, прогонени от пограничните зони с Афганистан, където Съветската 40-а армия води по това време ожесточени бойни действия срещу т. нар. афгански „муджехидини“. Тогава норвежкото население наброява 4,5 милиона души. Днес то се измерва с приблизително същата цифра, но „пакистанските“ граждани на кралството надхвърлят 650000! Ако тази тенденция се запази, то след още 30 години мюсулманското малцинство в скандинавската държава ще е вече мнозинство и тя, по напълно демократичен начин, би могла да се превърне от християнско кралство – в ислямска джамахирия. Коментарът тук е напълно излишен... Ако Европа, пък приеме само още 1-2 милиона мигранти, при запазване на днешните тенденции и включване в изчисленията на вече съществуващите на място мюсулмански малцинства, то след около 100 години, максимум, християните на Стария континент ще са малцинство и синьото знаме на ЕС, със звездите по него ще бъде заменено от зеленото знаме на пророка Мохамед. А, ако мигрантите, пристигнали в Европа станат няколко десетки милиона!? Перспективата не е от най-радостните.

В самото начало на анализа върху проблемите, свързани с мигрантската вълна в Европа, би следвало да отбележим, че тези „нови“ европейци не носят нищо европейско в себе си. За тях местните порядки, морал, етика и прочие ценности, че дори самият местен начин на живот, са напълно чужди и неразбираеми. Те по правило формират на всякъде собствени затворени общности, позволени само за „свои“ и забранени за всички останали, независимо какви са те. За интеграция и адаптация, в добрия смисъл на думата, въобще не бива и да иде реч. Женитбите – са само в общността, ранните бракове – масови, раждаемостта – висока, в пъти надвишаваша тази в европейските семейства. Образоваността на това население е ниска, квалифицираността на неговите представители – също и никой от тях не се стреми да промени това положение. В тези общности царят закони, нрави и порядки, донесени от родните места, не зависимо от това, дали и, ако да – до колко всичко това е в колизия с местното законодателство. Престъпността там е отчайващо висока. Да си купи човек наркотици, или каквото и да е огнестрелно оръжие в кварталите, населявани от въпросните общности, е еднакво лесно с това да си купи, да речем мляко, или хляб. Често техни жители, дори такива – родени там второ и трето поколение,заминават за горещите точки в Близкия Изток и Северна Африка, където преминават военно обучение и се включват в редиците на терористични организации, като ИДИЛ, Ал Кайда и др. подобни. Трябва да стане ясно, че тук не става дума за единични случаи, а за десетки хиляди такива. След време голяма част от тези „европейци“ се завръщат обратно, оформяйки терористични и джихадистки ядра. Организираните и проведени от тези ядра терористични актове в Европа зачестяват, с тенденция за нови и нови увеличения.

Наред с това, честа практика е правонарушения, извършвани от такива граждани в доста от европейските държави да остават без последствия, докато представители на коренното местно население са санкционирани за същите такива прегрешения, или дори за много по-леки такива. Мюсулманските квартали в европейските градове са „тера инкогнита” за местната полиция, да не говорим за представители на коренното население. Там рядко някой си търси работа, докато източването на местните социални фондове е масова практика. В действителност се получава така, че коренният местен жител има само задължения, а мигрантът – има само права. Нещо повече - европеецът вече не е сигурен, че собствената му държава е способна да го защити на собствената и територия. Европейските правителства и правоохранителни органи все още се правят, че не забелязват тези фрапиращи аномалии, а нали в демократична Европа, всички би трябвало да са равни пред закона... Да, ама – не!

Също така – по правило, въпросните общности изключително бързо се разрастват и оформят обширни квартали в големите европейски градове, като Париж, Брюксел, Лондон, Берлин и много други, драстично променяйки техния автентичен облик.Там, ако човек не знае точно къде се намира, лесно би се заблучил, че е някъде в Близкия Изток, или – в Северна Африка,и дори през ум не би му минало, че е някъде в сърцето на Европа.

От друга страна – демократично избраните европейски правителства и парламенти, нито за миг не се замислят, дали, в тази обстановка не би било правилно да приложат най-демократичната управленска форма – референдума, и така да се допитат до собствените си граждани, биха ли желали те да имат такива съседи като въпросните мигранти, биха ли желали последните да се ползуват от общите социални фондове и придобивки, заработени с честен труд от редовия коренен европеец, биха ли желали техните жени да са обект на цинични сексуални атаки от страна на новодошлите и т.н. и т.н. Ясно е, че такива референдуми не се организират, поради простата причина, че техният резултат е предизвестен. Тук моментално се набива в очи изводът, че и в тази насока европейските правителства откровено действат против интересите на гражданите си. Така, спокойно може да се твърди, че демокрацията в Европа мутира и се превръща в нещо друго, все още – неясно какво, разяждана бързо от метастазите на мюсулманския канцер.

Наистина, тук има и нещо друго. Известен факт е, че европейското население застарява. Ако тази тенденция се запази, то след излизането от икономическата криза, има голяма вероятност в някои от страните на Стария континент да се появи дефицит от млада работна ръка. Някои от анализаторите смятат, че този все още не възникнал проблем автоматически се решава с притока на въпросните мигранти. Дори някои от европейските лидери сякаш споделят едно такова виждане и ... правят огромна грешка. Европа във всеки един момент би могла за кратко време да импортира необходимата и работна ръка, но това едва ли би се наложило, поради простия факт, че в доста от страните, членки на ЕС, а и в други от континента, безработицата е на доста високо ниво, и те бързо биха компенсирали дефицита на работна сила в други, ако това се наложи. От друга страна, пък – рядко някой от мигрантите се стреми да си намери работа, още повече, че тяхната компетентност е под каквото и да е ниво.

Когато разглеждаме европейските проблеми, свързани с мигрантския наплив, не бива да отминаваме без внимание и собствената вина на Европа за тяхното възникване, а по-точно – вината на нейните правителства. Неоколониалната политика на водещи държави, като Англия и Франция, спрямо редица държави, с преобладаващо мюсулманско население, определено изигра своята негативна роля в това направление. Не бива да забравяме европейското участие в „Коалицията на желаещите“, водена от САЩ и свалила Садам Хюсеин в Ирак, военното присъствие в Афганистан, „арабските пролети“ в Близкия Изток и Северна Африка, ролята на бившия френски президент Саркози за насилственото сваляне на либийския лидер Кадафи и редица други. Не случайно тези локални военни конфликти редица анализатори определят като „новите кръстоносни походи“. Едно след друго, със силата на оръжието, бяха свалени редица законно избрани правителства.Всекиму бе повече от ясно, че тези действия едва ли целят отстраняването на диктаторите и „демократизирането“ на обществата в гореизброените държави, въпреки, че точно това непрекъснато бе изтъквано от редица американски и европейски лидери. В същност целта беше експроприирането на богатите залежи от въглеводороди, които се намират на тяхна територия, нещо от особен интерес за големите, мултинационални нефтени компании. Практически никаква демокрация не бе установена във въпросните държави. Те се превърнаха в зони на трайна нестабилност, генериращи непрекъснато тази несталирност към всички наоколо. Всичко това е ясно не само на обикновения европеец, но и на местното население на „демократизираните“ държави, значителна част от което бързо започна да се радикализира на базата на традиционната за него мюсулманска религия. В резултат на всички тези недомислени /най-меко казано!/ действия, сега в „демократизираните“ държави от Близкия Изток и Северна Африка цари анархия, горят междуплеменни войни, ислямистките фундаменталисти набират все повече привърженици, появяват се нови, уродливи образувания като ИДИЛ и много други, тероризмът върви към своя апогей, провеждат се скъпи и съмнителни като ефект международни, антитерористични операции, нови вълни от мигранти и бежанци заливат Европа. Фундаменталисткият ислямски интернационал издигна каузата за „световен халифат“ и тръгна на тотална война за нейната реализация. Така със своите действия в тази част на света европейци и американци превърнаха исляма от религия – в идеология, нещо изключително опасно за демократичния свят. Въпросът, натрапващ се сам тук, се състои в това, дали някой е планирал постигането на този резултат, и ако това е така, то кой е този стратег. Търсейки адекватен отговор на тази загадка, все повече погледи се отправят оттатък Атлантика.

Много са проблемите, създадени от мигрантската вълна в Европа, но казаното до тук съвсем не е всичко. Днес се стига дори до там, че вече правителствата се принуждават от обстоятелствата непрекъснато да ограничават исконни свободи на емропейските граждани, като – свободата на словото /след атентата срещу Шарли Ебдо/, свободата на придвижването /след атентатите в Лондонското метро, Париж и Брюксел/ и т.н. Ясно е, че Старият континент се нуждае от нови, много по-ефективни мерки, но никой, сякаш не е в състояние да ги посочи, а още по-малко – да ги проведе до успешен край.

На фона на всички тези нерадостни факти, европейското безсилие и безпътица пред лицето на някои нови предизвикателства оказва депресиращо въздействие върху обикновения европеец. Катастрофата на американските планове за „цветни революции” в Крим и Източна Украйна и особено фиаското при свалянето на Ануар Садат в Сирия, след светкавичната Руска военна намеса там, нагледно демонстрираха практическата беззащитност на ЕС пред мощта на модернизираната руска армия, без солидна американска помощ. Сблъсъкът на руските и американски стратегически планове в Европа и в непосредствена близост до нея играят изключително негативно влияние върху развитието на ЕС и неговите членки, във всяко едно отношение и най-вече с допълнителното, труднопредвидимо и откровено непродуктивното нарастване на евробюджетните разходи.

В цялата тази негативна за ЕС палитра, допълнителни нюанси внасят действията на днешното държавно ръководство на Република Турция, действия, целящи членство в Съюза, от една стана, но от друга - ревностно преследващи целите на своята неоимперска, паносманска доктрина, интелектуално „опакована” от премиера Давутуглу в труда му „Стратегическа дълбочина”, доктрина, влизаща в доста противоречия и практически заобикаляща ататюркизма, стараейки се всичко това да не изглежда като негово пълно отрицание, каквото е в същност. Тази неоосманска мания за значимост и величие изглежда още по-гротесктно на фона на грозния „мигрантски рекет” към Европа. В такава една ситуация будят озадаченост /най-меко казано/ незаинтересоваността на европейските правителства към грубите нарушения на основни демократични принципи в Турция, като свободата на словото, откровения деспотизъм, корупцията и много други, а за жестокия терор спрямо местното кюрдско население и заиграването с някои терористични организации, просто не е прието да се говори в Европа, и всичко това - по време на активен преговорен процес за бъдещо турско членство в Евросъюза. Нещо повече! Президентът Ердоган стига твърде далеч в наглостта си, правейки отчаяни опити да цензурира някои европейски медии, отнасящи се критично към него и иронизирайки го. Под ударите му попадна дори един от каналите на германската обществена телевизия, а реакцията на канцлера Меркел в това отношение отново бе меко казано неадекватна.

Всичко, изложено до тук, за съжаление, отрежда на ЕС мястото на второстепенен регионален играч, въпреки неговия огромен потенциал да бъде основополагащи незаобиколим фактор в светония ред и порядък. Перспективите също не са радостни. Явно е, че в днешната конструкция на Евросъюза са допуснати съществени грешки и несъответствия на съвременните реалности, които, ако не бъдат своевременно отстранени, биха поставили под сериозен въпрос единството на Стария континент.

На следващо място, от една страна – развитието на съвременните технологии и особено на тези – във военната сфера правят ситуацията в днешните геополитика и геостратегия доста сложна и противоречива, с оглед непрекъснатата девалвация и редукция на самото понякие „география” в термините „геополитика” и „геостратегия”. Разработваните съвременни, високоточни военни системи за „мълниеносен глобален удар” превръщат местолокацията /пространството/, времето и разстоянието във все по-незначителен фактор и пренебрежим параметър. Класическата теза на известния американски геополитически анализатор и стратег - адмирал Алфред Маън от началото на ХХ век за „световно господство, чрез контрол върху моретата” изглежда все по-архаична. Така вече днес, постепенно на преден план излиза един нов, водещ фактор - скоростта на вземане на стратегически и тактически решения, за чиято моментална реализация вече са се погрижили съвременните технологии. Именно поради този факт светкавичната и високоефективна военна намеса на Русия в сирийския конфликт шокира западните стратези и аналитици.

От друга страна съвременната технологична революция, от гледна точка на геополитическия анализ прави някои основополагащи понятия с няколко порядъка поне по-сложни. Така например факторите „пространство”, или „територия”, често използувани като синоними, днес имат редица, най-разнородни апликационни форми и измерения. Сега на анализ би следвало да се подлагат наред с традиционните физико-географски форми на пространството – сухоземно /териториално/, водно, въздушно-космическо, и нови такива – икономическо, информационно, етническо, културно-цивилизационно, киберпространство, екосфера /екопространствно/ и т.н. и т.н. В това положение самият термин „пространство” губи до някъде своята обективна реалност и поема една голяма доза имагинерност в същността си. Самият класически геополитически и геостратегически анализ се разклонява в различни нови течения и школи – неокласицизъм, критицизъм, посмодернизъм и др., кое от кое – по-елитарни в същността си. Тяхната научна материя става все по-сложна и противоречива. В изхода на информационната система за геополитическия и геостратегически анализ се самоинсталира блок за положителна обратна връзка, претоварващ до самоизключване входа на информационните канали. Появяват се нови, често, ако не взаимно изключващи се, то поне доста противоречащи се геополитически и геостратегически тези. Започва да се говори дори за замяна на геополитиката с геоикономика /или нова геополитика/, геоикономиката – с геофилософия/най-нова геополитика – според руския политолог Гушер А. И./ и дори сериозния геополитически анализ в очите на широката публика все повече изглежда неразбираем, като бръщолевенето на пиян африкански шаман. Същевременно гоестратегията продължава аналитично да разглежда междудържавните отношения /включително отношенията на междудържавни съюзи, като ЕС към държави, извън тези съюзи/, които се формират в условията на регионално, континентално или глобално противостояние /или конфликт/ и целенасоченото давление, оказвано върху това противостояние /или конфликт/, в интерес на една, или друга свръхдържава /или междудържавен съюз, какъвто е ЕС/. Така геостратегията може да се определи като стратегическо управление на геополитическите държавни интереси, теза формулирана от големия американски стратегически анализатор от полски произход Збигнев Бжежински. С просто око тук е видно, че ЕС достатъчно трудно, най-меко казано /за да не кажем – невъзможно/, би могъл да се квалифицира като „свръхдържава”, нещо, което възпрепятства адекватната защита на съответните стратегически интереси на съюза.

Интересно е също така, че именно Бжежински може да се определи катородоначалник на съвременната американската геополитическа стратегия за световно господство и на произтичащите от нея действия, датиращи още от времето на администрацията на Президента Кенеди насам, и в която администрация, все още младият американо-поляк вече е съветник. От тогава, стъпвайки на телусократичните /морски/ концепции на геополитици, като адмирал Меън, Макиндер, Брукс, Адамс и Спайкман, в своите трудове, многобройни статии и интервюта, Збигнев Бжежински последователно популяризира, синтезира и рафинира концепцията за постепенно и последователно разширяване границите на американската хегемония, чрез постоянно нарастване в обхвата на параметрите, обосноваващи прословутата Доктрина Монро. В този процес напостигане на глобална хегемония и бетониране на еднополярния модел на световно развитие, Бжежински вижда трайното господство над Евразия като „главната политическа награда” за САЩ. Апогей на тези постановки е излязлата негова книга „Голямата шахматна дъска”, през 1997 година. В нея аналитично се излагат дългосточните американски геополитически и геостратегически интереси, обосновани върху „политика на силата”. Не случайно въпросният труд е отпечатан в Германия под името „Единствената световна държава”. Тук американската хегемония стои, според автора, върху четири главни фундамента – военен, икономически, технологичен и културен, в които направления САЩ решително са изпреварили всички останали държави и успяват да поддържат устойчива дистанция от тях. В последващия труд на американския геополитик и геостратег – „Геостратегическа триада” /2001 г./, той вече формулира основната цел на сегашната и бъдещата външна политика на САЩ – да бъдат блокирани всякакви възможности за съдаване на ситуация, в която би било възможно в Евразия да бъде създаден междудържавен съюз, способен да застраши американските интереси, респективно глобалната хегемония на САЩ, като цяло.

Въпросната концепция на Збигнев Бжежински, която между другото е и основа на американската външна политика, едва ли се припокрива с интересите, както на ЕС, като цяло, така и с тези на някои от неговите най-значими членове. Така, например Германия доста трудно преглътна отказа от преди няколко години от страна на САЩ за свободен достъп до собствените и /на Германия/ златни запаси, преобладаващата част от които са складирани на американска територия. Не бива да се забравя, че по времето на Президента Де Гол, французите също преживяха подобна „златна” американска изненада и сега свободолюбива Франция, считаща себе си за родина на съвременната демокрация и законна „велика сила” – постоянен член на Съвета за сигурност при ООН, също стиска зъби, в тиха солидарност със своя стратегически съюзник и съсед - ФРГ. Какво да се прави, казват, че „срещу ръжен не се рита”...

Покрай това, ако погледнем с един проевропейски поглед фундаментите на американската хегемония, формулирани и изведени пред скоби от самия Бжежински, то лесно бихме забелязали един доста интересен и показателен факт. Нека на този етап оставим настрана военната област, в които САЩ, наистина са светлинни години преди европейците, а алиансът НАТО би могъл да бъде видян в светлината на пиедестал на американската глобална хегемония. В другите три области, обаче – икономическа, технологична и особено – културната /тук самият Бжежински е принуден да признае откровения примитивизъм на американската култура/, самите американци са доста изостанали от ЕС, като цяло. В същото това „проевропейско” течение на мисли, анализът показва, че ЕС, стъпвайки върху икономическите, технологични и културни потенциали на своите членки и при една целенасочена, централизирана и добре планирана политика, в течение на десетилетие – две лесно би наваксал изоставането си във военната област. А, ако прибавим към това и чудовищния по своите размери външен държавен дълг на САЩ, положението става още по-интересно. И като, че ли американската администрация е напълно наясно с тези въпроси. Определяйки целенасочено водеща роля на „националните” държави /в унисон с постановките на Бжежински и Меън/, американските президенти имат регулярни срещи с европейските „национални” лидери, каквито днес са Камерън, Оланд и Меркел, докато срещите им с лидерите на ЕС са меко казано – спорадични. Тази практика едва ли може да се определи като случайност ...

Като продължение в тази посока, самият Бжежински най-безцеремонно заявява, че една единна, независима Европа представлява постоянна икономическа и морална заплаха за САЩ, които от своя страна не могат и по никакъв начин не бива да допуснат изграждането на истинска обединена Европа, още повече - като държава от класически тип, способна да действа като отделен, независим геополитически играч, способен да ограничи американските геополитически и геостратегически амбиции. Нещо повече, в една от статиите си Збигнев Бжежински, недоволен от редицата изпуснати шансове от администрациите на президентите Буш-старши, Бил Клинтън и Буш-младши за трайно укрепване на американската глобална хегемония /”Още един шанс. Трима президенти и кризата на американската свръхдържава” – 2007 г./, пише следното: „В бъдеще нито една държава, или коалиция от държави, не трябва да получава възможност да създаде геополитическа сила, способна да изтласка САЩ от Евразия”. Тук коментарът е повече от излишен.

Наред с всичко това обаче, днес, вземайки предвид различни геополитически и геостратегически анализи, можем да открием и още едно, исторически обусловено противоречие, генетично имплантирано в самия ЕС. Безспорно, след 1945-та година, главна и основополагаща роля в глобалните политически процеси играят националните държави – победителки във Втората световна война – САЩ, Русия, Китай, Англия и Франция и в XXI век светът продължава да живее в унисон с техните геостратегии. Това са законноприетите „ядрени” държави – постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и имащи право на „вето” при гласуванията в него, коронясани, като „велики сили”. От друга страна – „победените” във войната държави, като Германия и Италия /Япония – също/ са в откровено неравностойно положение в тази, изключително важна геостратегическа и геополитическа плоскост. Това, че Франция, Англия, Германия и Италия са съюзници в ЕС и НАТО само завоалира въпросното противоречие. Днес анализаторите достатъчно отчетливо виждат, все още тактично демонстрираното недоволство на Германия /икономическия локомотив на ЕС и водеща икономическа сила в света/ от така създадената неравнопоставеност. Оказва се, че старите детерминистки концепции за „жизнено пространство” не са напълно забравени. Явно не е забравена и Хегеловата теза, обуславяща „германския дух”, като „дух на новия свят”. Нагледен пример тук е гневната гръцка реакция на немското предложение Германия да изплати държавния дълг на Гърция от 340 милиарда евро, срещу предоставянето и на остров Крит в Средизимно море. Тогава правителството на южната ни съседка побърза да припомни ролята на Германия във Втората световна война, в резултат на която самата Германия се била превърнала в „основен длъжник” в Стария континент. В така създалата се ситуация немското правителство мълчаливо оттегли предложението си и пое, практически безвъзмездно основната част от плащанията по гръцкия външен дълг. Навярно, съвсем друго би било развитието на ситуацията, ако Германия беше постоянен член на Съвета за сигурност при ООН и световно призната държава – „велика сила”.

Като излагаме и анализираме тази проблематика, колкото сложна и противоречива да е тя, не може да не търсим най-настойчиво, най-последователно пътища, методи и средства за нейното, възможно най-добро, най-приемливо, най-трайно, и не на последно място – най-бързо решаване. Без да имат претенция за панацея, тук би могло да се разсъждава върху прецизирането, предприемането и реализацията на следващите мерки, в един оптимално разчетени порядък и период от време и в съответствие с динамично менящите се геополитически, геоикономически и геостратегически параметри:

·На основата на целенасочен и правилно осъзнат отказ от национален суверинитет, постепенно изграждане на ЕС като единна самостоятелна и независима държава от федеративен тип – нещо подобно на Европейски съединени щати, с единни, валута, пазар, централна банка, федерални закони и правораздаване, единни граници, армия, полиция, секретни служби и т.н., държава, обединена около единни геостратегически и геополитически интереси. В нея е крайно необходимо облекчаването на механизма за вземане на оперативни решения, както ипреоценката на плановете за членство и разширяване на ЕС, съпроводени с действени мерки за игнориране нездравата намеса в тези процеси на трети страни, като САЩ, Русия, Китай и др.

·Обоснована и консенсусна геостратегическа и геополитическа преоценка на действията, в защита на собствените си интереси, изработване и следване на гъвкава геополитическа и геостратегическа общоевропейска доктрина. Тук, естествено, не бива да се преминава границата на „обективния хоризонт”, зад която следват идеите и принципите на вулгарната и свръхполитизирана геостратегия, както и не бива да се допуска и залитане към ненужно претеоритизиране на проблематиката. В тази светлина - преоценка на отношенията, най-вече със САЩ и Руската федерация, с прагматичен и приориететен акцент върху актуалните, глобални европейски интереси, включително и чрез нов, осъвременен поглед върху идеята на Президента Митеран за Евросъюз от Лисабон до Владивосток. Тук се налага и специален, свестранно анализиран и добре обоснован акцент върху отношенията с държави като Китай и Индия.

·Увеличаване разходите за вътрешна сигурност и военните разходи за отбрана. Специален акцент върху развитието на технологиите с военно предназначение. Намиране на правилен баланс между сигурността и правата на европееца. Строга и безпардонна охрана на външните граници, включително и с военна сила, при нужда. Спиране на мигрантския поток и набелязване, оповестяване и реализиране на мерки и план-график за репатриране на поне 80 – 90% от вече пристигналите мигранти. Набелязване и реализиране на програма от научно обосновани мерки за демографско развитие на страните от ЕС.

·Детайлно изучаване на американския опит в борбата стероризма на собствена територия. Гласуване на общоевропейски закон в това отношение, подобен на американския „Патриотичен закон“. Изучаване и прилагане на добрите практики на трети страни, като Русия, Израел и др. Ограничаване и преформулиране на някои граждански свободи, с цел повишаване на общата сигурност. Въвеждане на възможно най-строги наказания за каквато и да е терористична дейност, както и за пропагандиране на антихуманистични и терористични учения и доктрини, като най-лекото от тях да е отнемане на гражданство, независимо от месторождението на извършителите, и бързо им репатриране, или принудително изселване в страни, извън ЕС. За доказано членство в терористична група, а също така и за каквато и да е терористична дейност, заплашваща живота, честа, достойнството, здравето и имуществото на европейските граждани, единният наказателен кодекс на ЕС да предвижда единствено и само доживотна присъда, без право на предсрочно освобождаване, която европейските съдилища да прилагат без колебание.

·Иницииране и формиране на ново политическо мислене в глобален мащаб и постигане на нов геополитически консенсус, и на тяхна основа – формиране на широка международна военна коалиция от нов тип, с цел унищожаването на място на терористичните образувания, включително чрез сухопътни операции и последващо омиротворяване на взривоопасните райони. Привличане в коалицията на страни, като САЩ, Русия, Китай, Индия, Турция, Египет, Иран и др. В тази насока, най-вероятно би се наложило прекрояването на някои граници в Близкия Изток и Северна Африка, нещо, което би довело и до появата на някои нови държавни формирования там, основани на териториално-племенен принцип. Наред с това в тези региони би трябвало да се гарантира ненамеса във вътрешните им дела, без такава намеса да е изришно предизвикана. Целенасочено и постепенно превръщане на исляма от идеология – в традиционна за тези места религия.

·Задълбочено, перманентно и системно анализиране на икономическата ситуация, дълбоко вникване в причинно-следствената и динамика и в последствие - решителна държавна намеса в икономиките на европейските страни, чрез засилване на държавния сектор и ограничаване нездравите апетити на мултинационалните компании. Прагматична преоценка на европейското участие и ангажименти в НАТО, Световната търговска организация, Международния валутен фонд, ООН и др. Деклариран отказ от световна хегемония. Решително повишаване на държавното финансиране в развитието на фундаменталните науки. Актуализация на образователните системи, с оглед днешните реалии и бъдещите потребности.

·Пространно и детайлно анализиране, набелязване и реализация на всички необходими мерки, гарантиращи плавен преход от вече изхабения неолиберален обществен модел, към модел на перманентно аналитичен, системно държавно регулиран капитализъм, с ясно изразен социален апломб. Наред с това се налага създаването и поддръжката на сериозен научен потенциал, гарантиращ научната основа на бъдещото социално-икономическо развитие на ЕС. В този разрез и в духа на добрите демократични традиции, но с оглед на висшите държавни, общоевропейски интереси би могло да се анализира детайлно отношението и държавната регулация върху дейността на неправителствите организации, някои от които най-откровено разпространяват и пропагандират антихуманни и антиевропейски тези, учения и идеологии, особено тези, чиято дейност се финансира от държави, извън ЕС.

Естествено, гореизложените мерки в голяма степен изглеждат днес доста имагинерно и утопично, въпреки логичната им целесъобразност. За всеки е ясно, че тяхната реализация би срещнала яростната съпротива не на един и двама мощни противници, а наред с това, и европейските лидери достатъчно трудно биха се обединили около подобни действия. В Европа, също така не са напълно забравени националните противоречия от ХХ век. Едно такова реформиране на ЕС изисква на първо място осъзнаването на тази необходимост, и по-нататък - огромни усилия, редица компромиси, скъсването веднаж за винаги с великонационалистическите мечти на редица европейски народи и техните политически елити, и най-вече на тези, с претенции за „велики сили”, като Англия, Франция, Германия. От друга страна – всички тези промени изискват достатъчно дълъг времеви срок, срок в който редица геополитически и геостратегически параметри, напълно вероятно да претърпят не малко динамични промени. В този период от време фатално важно е Европа да не допусне нова война на своя територия.

В светлината на съвременните реалии едно е днес абсолютно сигурно – ЕС не може още дълго да продължи своето съществуване и развитие в сегашния си вид. Дали утре ще има ЕС и какъв ще бъде той, или пък съюзът ще премине в историческото небитие, този въпрос е на дневен ред пред европейците и техните политически елити. За съжаление тук надеждите за „хепи енд” не са особено добри, но все пак Старият континент се е справял с къде - къде по-драматични предизвикателства.

Подлагайки на задълбочен анализ възможните бъдещи варианти за развитие на ЕС, не можем да не стигнем до мисълта, че все пак в геополитическите и геостратегически концепции на Збигнев Бжежински може да е допусната съществена грешка и като че ли най-новите глобални реалии говорят за подобна вероятност. Напълно е възможно динамиката в развитието на геополитическите параметри може да видоизмени значително американската геостратегия. В тази насока на мисли следва да обърнем поглед и назад във времето, където Хилфорд Макиндер – един от най-видните геополитици и геостратези – класици, от началото на ХХ век, може да се окаже все пак прав в своята евразийска „осева теория”, която формулира тезата: „Този, който управлява Източна Европа, контролира хартленда /Централна и Източна Европа/ на планетата. Този, който управлява хартленда, контролира Световния Остров /Евразия/. Този, който управлява Световния Остров, владее Света.” Виж продължение ...


 
Рейтинг

12345
Притиснатата Европа ... | Вход | 0 Коментара
Коментарите представят мнението на лицето, което ги публикува.
Те не представят мнението на редактора на сайта.
 © Copyright 2005 Софийска Търговско-Промишлена Камара. Всички права запазени  Дизайн и разработка Сирма АИ ЕАД