Welcome to Sofia Chamber of Commerce and Industry
 
Welcome toSofia Chamber of Commerce and Industry

Партньори
Услуги за членовете
Оферти на / за членовете
Държави
Топ 10



Вход
 Име
 Парола


Регистриране
Загубена парола

Интранет за членове

  


Новини: Повелята за търсенето на истината
01 Май 2014 г. - 17:07 ч.
[ Изпрати на партньор | Версия за печат ]
Доцент Илия Кожухаров произнесе, пред общество от мъдри личности, реч на тема Истината ...

ПОВЕЛЯТА ЗА ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА Неотдавна,доцент Илия Кожухаров произнесе, пред общество от мъдри личности, реч на тема Истината. С удоволствие публикувам тази реч, защото напълно споделям неговите мисли, които предизвикаха аплодисменти сред слушателите. Надявам се тази реч да бъде добре посрещната и от читателите на Търговски вестник.

Изглежда днес вече не може да има никакво съмнение, че през изтеклото време, откакто човечеството говори членоразделно и използва някакви знаци, за да записва мислите си, с думата „истина” е постигнато пределно възможното опорочаване. В планините от послания на доморасли авторитети, рафинирани мошеници, самопровъзгласявали се мисионери и девствени в мисленето люде тя се е употребявала (употребява се и сега!) по толкова безпардонно нагъл начин, щото вече може напълно сериозно да се подеме общопланетарна кампания за нейната повсеместна забрана – примерно, със закон. Ако една подобна илюзия изобщо би могла да стане реалност, човечеството много скоро ще установи, че – всъщност – нищо страшно не би се случило, защото нищо особено не би се променило. Всички големи и малки аферисти ще продължават да вършат своите интелектуално нечистоплътни дела. Единствено езиковото им одеяние ще бъде лишено от претенциозно наметнатата тога на истината. Така, една твърде голяма част от хората по света ще станат автоматично малко по-морални, доколкото ще им бъде отнета възможността да словоблудстват с дума, заслужаваща единствено свещенодействен помисъл.

На мнозина тези редове могат да се сторят невъздържано остри. Но... текстът надолу може да подейства като доказателство за това, че всъщност те имат огромния шанс да са истинни. А ако са истинни, остротата им би била напълно без значение. И би могла да бъде простена – открай докрай.

Все пак – и независимо от направената уговорка – вероятно мнозина ще се почувстват лично засегнати. Когато преди години започнах да се интересувам от човешките размисли по въпросите на истината, и аз самият се почувствах сериозно обиден. Това бе обида от собственото ми невежество.

* * *

Сократ – такъв, какъвто го имаме като образ, обрисуван от неговите съвременници (и преди всичко от ученика му Платон) – е търсел с непреклонно упорство истината в диалозите, които водел с младите атиняни. Правел това всеки ден. Онова, до което го е довела тази негова страст, се изразило в смъртната му присъда, обявена от атинския ареопаг, и в принудителното изпиване на чашата с извлек от бучиниш. Обвинителите му, както и онези, които гласували в полза на техния упрек, че развращавал атинската младеж, живеели с мисълта, че знаят истината по въпроса. Обратно, той не живеел с подобна мания, постоянно мислел, че тя – истината – му се изплъзва и се опитвал да предпазва и другите, които с някаква безоблачна ведрина и с непомрачавана от никакво съмнение мисъл видимо приемали, че е достатъчно устите им да произнесат думи като „мъдрост”, „знание”, „благочестие”, „вяра” и – естествено – „истина”, за да може мъдростта, знанието, благочестието, вярата и истината да изпълнят пространството около тях.

Сократ е трябвало да умре, а всевъзможните фалшиви безгръбначни мъдреци – да останат да живеят. Историята показва, че тази случка се е превърнала в образец за обществена реакция, като през вековете единствено формата на усмъртяване се е променяла. Понякога за това е било достатъчно едно целенасочено организирано изпращане в забвение.

От години интернет-пространството прелива от всевъзможни съобщения, третиращи един интригуващ експеримент. В някои от тях се цитират обемисти научни трудове, други представляват само развлекателни видеоклипове, трети са просто серии от карикатури, четвърти са блогърски постинги с множество съпътстващи (при това – сериозни!) въпроси. Всички подобни послания изрично посочват, че експериментът е осъществен с маймуни (в някои случаи дори се употребява изразът "Синдром на 5-те маймуни"), но в същото време не се пропуска явното или неявно внушение, че съдържанието и изводите му се отнасят до хората.

Една от широко разпространените версии на този род съобщения е следната:

“Група учени поставили пет маймуни в клетка, а в средата – една стълба с банани на върха. Всеки път, когато някоя маймуна се изкачвала по стълбата, учените поливали останалите маймуни със студена вода.

След известно време, когато една или друга маймуна понечвала да се изкачи по стълбата, другите започвали да я бият. В определен момент – независимо от изкушението – нито една маймуна вече не се осмелявала да се катери нагоре по стълбата.

По-нататък учените решили да заменят една от маймуните. Първото нещо, което тази нова маймуна направила, било да тръгне нагоре по стълбата. Веднага обаче другите маймуни започвали да я бият. След няколко побоя, новият член научил урока си: да не се качва по стълбата (независимо че той собствено никога не узнал причината).

Още по-нататък една втора маймуна била сменена, като и при нея било наблюдавано същото поведение. При това, първата от новите маймуни също участвала в побоя над втората маймуна. След време и трета маймуна била подменена и всичко се повторило по същия начин (тя също започнала да бие). Една следваща маймуна също била сменена, като побоят с нейно участие продължил да се повтаря. Накрая и последната, пета, маймуна била заменена.

Онова, което се получило, представлявало група от пет маймуни, които – въпреки че никога не са получавали студен душ – продължавали да се саморазправят с всяка маймуна, която се опитвала да се изкачи по стълбата. (Според някои от разпространяваните версии на експеримента, в тази фаза от неговото разгръщане се казва, че животните, които участвали в наказателните действия правели това с ентусиазъм.)

Ако би било възможно да попитаме маймуните (казва се от името на учените), защо те бият всички онези, които се опитват да се изкачат по стълбата, то бихме могли да се обзаложим, че отговорът би бил: Не знаем – но знаем, че тук нещата се правят така.

И тъй, какво би следвало да означава предполагаемият отговор: „Знаем, че тук нещата се правят така”? Какво биха могли да знаят нещастните подопитни животни? В най-добрия случай – това, че всеки опит за изкачване по стълбата се наказва – нещо несъмнено истинно. И че наказанието предизвиква неприятни усещания – нещо не по-малко несъмнено истинно. И още – друго нещо изключително важно – че не е предвидено обяснение за причиняваната болка. Накрая те ВЕЧЕ знаели и това – че е добре да упражняват насилие върху всяка тяхна посестрима или всеки техен събрат, за да го предпазят от идентично изпитание. В индивидуален план подобен резултат може да бъде обозначен като изработен рефлекс, а в колективен – като елемент от някаква зародила се традиция, която впоследствие ще бъде описана в аналите на малкото маймунско общество като фактор, съхранил го през годините, доколкото го е предпазил от големи злини.

Какво се случва в човешкото общество след първите съобщения за този експеримент? Видни учени започват буквално да се надпреварват в преразказването на условията, при които той е бил осъществен, както и в афиширането на крайния постигнат резултат. Наистина, в някои случаи се забелязват вариации: броят на първоначално вкараните в клетката маймуни е ту 5, ту 4, поливането с леденостудената вода в едни случаи засяга всички животни, в други – само тези, които се намират встрани от стълбата. Това обаче може да се приеме като фолклорни обраствания, които не променят основния извод. А той се повтаря в монографии на сериозни мислители: например, в изследването „Състезавайки се за бъдещето” на професорите от Мичиганския университет, Гари Хамъл и Коимбатор Кришнарао Прахалад от 1994 година или в книгата „Дневникът” на Джон Максуел от 2007 година, един от най-продаваните автори, лансирани от вестник „Ню Йорк Таймс”, и в още много други.

Тук-там обаче, чувствително по-плахо в сравнение с триумфиращите съобщения за експеримента, се появяват въпроси от рода на:

„Провеждан ли е някога експериментът с петте маймуни, стълбата, банана и ледените водни струи?”

В резултат на междувременно възбудилите се лични разследвания на някои учени – специалисти по сравнително човешкото развитие, социална психология, еволюционна биология, приматология, неврофизиология и прочее сродни научни области – се установява следното:

1. Известно начало на историята с коментирания експеримент може да се открие в провежданите от Гордън Стивънсън през 60-те години на миналия век експерименти с животни от вида макак резус („Cultural acquisition of a specific learned response among rhesus monkeys”, в: Starek, D., Schneider, R., and Kuhn, H. J. (editors), „Progress in Primatology”, Stuttgart, „Fischer”, 1967, pp. 279-288).

2. Гордън Стивънсън е обучавал възрастни мъжки и женски животни от вида макак резус, за да парира у тях склонността към докосване, боравене или игра с едни или други предмети, като след това поставял отделни нетренирани животни в една и съща клетка заедно с обучените индивиди.

3. Включените в експеримента предмети били пластмасови кухненски съдове (сито, чаша, буркан и т.н.) с различни размери и цветове; всички те предизвиквали сходни реакции от страна на опитните животни при сходни обстоятелства.

4. Заниманията с експерименталните предмети варирала от очевидно пасивен досег с ръка до активно изследване, включително докосване с устни и дъвчене.

 

5. Обучението във въздържане от боравене с предметите се извършвало чрез ударни въздушни струи под високо налягане; това се правело всеки път, когато животното посегнело към някой предмет.

 

6. Двукратно или трикратно обдухване било достатъчно, за да се прекратят всички влечения към съответния предмет. Щом поведението на дистанцираност от опитните предмети покажело устойчивост, наказателните въздушни струи се прекратявали.

 

7. В един-единствен случай било наблюдавано следното поведение: обучен мъжки екземпляр издърпал партниращо в експеримента необучено животно далеч от обсега на използваните преди това ударни наказателни въздушни струи. В същото време, други две обучени мъжки животни имали "изражение на лицето, показващо уплаха", а тялото им било заело "позата на страх".

 

8. Попътно – и вероятно като страничен резултат – било установено, че в рамките на цялото проучване мъжките индивиди се занимавали с опитните предмети едва в рамките на 8,5% от общото време, което имали на разположение за тази цел, а женските – в рамките на 35,4% от все същото време, като тази полова диференциация се запазвала като нещо неизменно.

 

Тук някой би могъл да се съблазни и да направи извод, звучащ като безпрекословна истина: това е типично поведение за жените, те показват многократно по-голяма активност в манипулирането на всевъзможни предмети, в това число ина мъжете, които твърде често просто биват поставяни сред предметите за манипулация. Някой друг би приел това единствено като шега.

В края на краищата, редица учени стигат до заключението:

Експериментът, такъв какъвто е описван във всевъзможни книги, речи и блог-постинги, никога не е бил провеждан.”

Каква е рекапитулацията? Едни твърдения започват с изречението: „Група учени...” (и нататък следва описанието на коментирания първоначален „експеримент”), докато други завършват с изречението: „Редица учени...” (и нататък следва изводът: „Такъв експеримент никога не е бил провеждан”). Къде е истината? И как редовият жител на планетата да достигне до нея?

Ако тук все още не можем да си отговорим убедително на един такъв въпрос, то – най-малкото – би следвало да формулираме едно задължение: да не прибързваме с пришиването на етикета „истина” към твърдения, около които не сме провели обстоятелствено разследване и нямаме доказателства. Естествено, между другото се отваря въпросът за съдържанието на понятието „доказателство”.

Има хора, за които наличието на някакво твърдение, намиращо се в някаква книга, в която е заявено, че написаното в нея е истина, е достатъчно „доказателство” за истинност. В такъв случай, от основополагащо значение се оказва случайността, която ще срещне този или онзи човек с тази или онази книга. По този повод, коментирайки заслугите на Тома от Аквино към философията, Бъртранд Ръсел ще отбележи:

„Действително философският дух е до голяма степен чужд на Тома от Аквино. За разлика от Платоновия Аристотел той не проявява склонност да изследва докъде би го отвел поредният му аргумент. Тома от Аквино не се впуска в дирене, в което резултатът не му е предварително известен. Преди още да е започнал да философства, той вече знае истината – тя е обявена в католическата вяра. Ако успее да открие някакви рационални доводи по отделни верски въпроси, толкова по-добре; ако ли не – достатъчно е само да се обърне към откровението. Диренето на доводи за предварително изведени заключения не е философия, а нарочна пледоария” [Бъртранд Ръсел, „История на западната философия”, том ІІ, София, 1995, с. 231].

А някога в античността определени мислители оприличавали себе си на кораби, които – те не се притеснявали да заявят това – били готови да попаднат в онова пристанище, в което ги отведе вятърът. Това била проява на почтеност, доколкото ампутирала всяка предварителна амбиция да се налага някакво предопределено становище. След подобно припомняне неволно възниква въпросът: откъде някои хора черпят самочувствие, за да твърдят, че огласяват истинни твърдения? И дали полагат усилия да си отговорят предварително на въпроса: „Откъде знам това, което считам, че знам?” Или просто искат да се покажат като владетели на нещо, което наричат „истина”, без да ги интересува каква е истината около въпросната „истина”?

* * *

Преди близо 22 години сегашният професор по философия, Любен Сивилов, издава една интригуваща антология, озаглавена „Теории за истината”. Под титула стои обяснителната добавка: „Първа част”. Днес никоя справка не показва, че първата част е била последвана от втора, трета... А в тази първа част са събрани достатъчно много фрагменти от „теории на истината”, излезли изпод перото на Бъртранд Ръсел, Джордж Мур, Димитър Михалчев, Алфред Тарски, Чарлз Пърс, Уилърд ван Орманд Куайн, Юрген Хабермас, Хана Арент, Карл Ясперс и Мартин Хайдегер.

Може само да се гадае за имената на онези мислители, които професор Сивилов е имал намерение да включи в следващите томове. Може да се гадае и за причините, поради които те не са се появили на бял свят. Ако обаче човек си направи труда да премине – дори и бегло – през близо 500-те страници на този том, той неминуемо ще забележи твърде пъстрата картина от засвидетелствани представи за истината или предпоставки за нейното дирене.

Няколко примера.

Бъртранд Ръсел:

„Във всяко изслеване за природата на истината още в началото се сблъскваме с два въпроса: 1. В какъв смисъл, ако има такъв, истината зависи от духа? и 2. Има ли много различни истини или съществува единствено Истината. (...) Идеята, че истината е една, може да се нарече логически монизъм и той, естествено, е тясно свързан с онтологическия монизъм, т.е. с доктрината, според която Реалността е една” [Бъртранд Ръсел, „Монистична теория на истината”, в „Теории...”, София, 1992, с. 19].

Следователно и истината, която описва тази реалност, следва да бъде една.

Джордж Мур:

„Възможен е въпросът: кое най-сетне е общото свойство, което всички истини притежават и което не притежава нищо, което не е истина? Как трябва да разграничаваме вида неща, който вие означавате като истина, от всички видове неща, които не са истина? В отговор на този въпрос аз признавам, че не зная как да опиша свойството, което принадлежи на всички истини и само на истините: струва ми се, че това свойство може да бъде посочено и видяно, но – ако може да бъде анализирано – аз не знам как да го анализирам” [Джордж Мур, „Истини и универсалии”, пак там, с. 37-38].

Димитър Михалчев:

„За относителност на истината се говори много, и то обикновено от хора, които слабо разбират смисъла на тази дума и изводите от това, което твърдят. Кокетирайки с факти, почерпани из областта на морала, на естетиката, на социално-икономическите и политическите отношения, някои са наклонни да поддържат, че всичко тече,че всичко е подложено на вечна промяна: няма нищотрайно, постоянно,абсолютно, чевсичко е относително, в това число и истината. (...)Такива релативисти не си дават сметка, че фактите, с които работят, изразяват само различни ценения: това, което е било вчера, тук, при едни обществени условия морално ценно, естетически ценно, стопански ценно, социално ценно и пр., то не ще бъде утре, там, при други условия ценно. Едно е: да си познал нещо като истина, а друго е да го цениш като хубаво, добро, право, справедливо, скъпои т.н.” [Димитър Михалчев, „Към учението за относителността на истината”, пак там, с. 53].

Една попътна съпоставка.

Паметливи сънародници – особено измежду тези, които са били колеги и студенти на професор Михалчев – биха могли да си спомнят, че именитият български философ понякога е обичал да подхвърли шеговито – в разгара на някой диспут: „Ако сега потърсим от някой чобанин отговор на въпроса, над който се мъчим толкова време, той моментално ще ни го даде. И отговорът ще бъде изключително точен!”

Все пак, това е било някаква закачка. В противен случай професор Михалчев е трябвало да захвърли заниманията си на философ и университетски преподавател и да стане овчар. Впрочем, именно тогава, вероятно, би открил, че колегите му овчари не биха били склонни да правят разлика между „истина” (такава, каквато всеки от тях я разбира) и разните там негови „ценения”.

Алфред Тарски:

„Основният проблем е да се даде задоволителна дефиниция на тази идея, т.е. дефиниция, която е съдържателно адекватна и формално правилна. (...) Думата истинно, както и други думи от нашия всекидневен език, определено не е недвусмислена. И ми се струва, че философите, които са дискутирали това понятие, не са допринесли за намаляването на неговата неопределеност” [Алфред Тарски, „Семантическата концепция за истината”, пак там, с. 101-102].

И по-нататък – след пространни коментари относно изискуемите характеристики на една дефиниция:

„Следователно ние достигаме до дефиницията за истина и неистина, казвайки просто, че едно изречение е истинно, ако се удовлетворява от всички обекти, в противен случай е неистинно” [пак там, с. 115].

Кратък коментар. Ако може една дефиниция да се изкаже с по-малко думи, това би следвало да бъде предпочетено. В горната дефиниция, съдържанието, което следва от „в противен случай” до края, може да бъде мислено като напълно излишно, доколкото всичко, което не удовлетворява изискванията за „истина” остава извън нейния ареал.

Чарлз Пърс:

„Когато Декартсе заел с реконструирането на философията, първата му стъпка била да допусне (теоретически) скептицизма и да отхвърли схоластическата практика, според която авторитетът е последният източник на истината” [Чарлз Пърс, „Как да направим идеите си ясни”, в „Теории...”, с. 145].

И по-нататък:

„Няма съмнение, че за индивида няколко ясни идеи са по-ценни от много, но объркани. Един младеж трудно може да бъде убеден да жертва по-голямата, част от мислите си, за да запази останалите, а обърканата глава най-малко е способна да разбере необходимостта от такава жертва. (...) Времето помага, но интелектуалната зрелост, свързана с яснотата, често закъснява. (...) Ужасно е да гледаш как една неясна идея, една формула без смисъл, затаила се в ума на млад човек, може да причини същото, което причинява съсирек в артерията” [пак там, с. 147].

Уилърд ван Орман Куайн:

„Да се обърнем към една популярна гротеска – какво ще стане, ако някой отхвърли закона за непротиворечието и приеме случайно едно изречение и отрицанието му едновременно за истинни? Отговаря се, че това би унищожило всяка наука. (...) Следователно приемането на едно изречение и отрицанието му за истинни ще ни задължи да приемем всяко изречение за истинно и по този начин да загубим всяка разлика между истинно и неистинно. В отговор на този отговор се казва, че такава пълна тривиализация може да бъде предотвратена чрез допълнителни приспособления за блокиране на безразборната изводимост на всички изречения от едно противоречие. Има се предвид, че може би ще успеем да екипираме новата ни логика така, че да изолира противоречията и да ги съдържа. Моето мнение за този диалог е, че нито една от страните не знае за какво говори” [Уилърд ван Орман Куайн, „Философия на логиката”, в „Теории...”, с. 278].

Тук – все пак – трябва да бъде отбелязано, че ХХ век роди направлението, избрало за себе си името „паранепротиворечиви логики”, но тяхното разискване би следвало да бъде тема за отделна дискусия.

Юрген Хабермас:

„Първо: какво е това, за което бихме могли да кажем, че е вярно или невярно? (...) Можем да отговорим по следния начин: истината е претенция за валидност, която свързваме с изказвания, като ги утвърждаваме. Твърденията принадлежат към класа на констативните речеви актове. Като твърдя нещо, аз издигам претенцията, че изказването, което твърдя, е истинно. (...) Една претенция е основателна тогава и доколкото може да бъде поддържана. Основателната валидност на една претенция гарантира именно надеждността, че ще се сбъднат произтичащите от определената претенция очаквания” [Юрген Хабермас, „Теории за истината”, в „Теории...”, с. 305-306].

Хана Арент:

„Никой никога не се е съмнявал, че истината и политиката са в твърде лоши отношения, и никой, доколкото знам, никога не е броил истинността сред политическите добродетели. Лъжите винаги са били считани за необходими и оправдани средства в сделките не само на политици и демагози, но и на държавници. Защо е така? И какво значение има това за характера и престижа на политическата сфера, от една страна, и за характера и престижа на истината и истинността, от друга? Дали е в сама същност на истината да бъде безсилна и – в самата същност на властта – да бъде измамна? И какъв друг вид действителност притежава истината, ако е безсилна в сферата на обществото, която повече от всяка друга [сфера] в човешкия живот гарантира действителност на съществуването за родените и смъртни хора (...). Най-после, не е ли безсилната истина също толкова жалка, колкото и властта, която не зачита изобщо истината” [Хана Арент, „Истина и политика”, в „Теории...”, с. 358].

Находка. Все пак, настоящите горчиви констатации, под които вероятно биха се подписали хората от всички краища на света, предполагат нещо много важно: че истината и лъжата в политиката са разпознати по необорим начин. Това е важна констатация. Видимо съществува поне една област от живота на човека, в която проблемът относно демаркацията между истина и всичко останало е надеждно решен. Това може да помогне в някои следващи стъпки при опитите за дефиниране на истината.

Нататък:

„Хобс пише: Не се съмнявам, че – ако в това, че трите ъгъла на триъгълника би трябвало да са равни на два от ъглите на квадрата – имаше нещо противоположно на нечие право на власт или на интересите на хора, имащи власт, тази доктрина би била – ако не оспорвана – все пак потъпквана чрез изгаряне на всички книги по геометрия – според възможностите на засегнатия. (...) Съвременността, която вярва, че истината не е дадена на човешкото съзнание, нито е открита за него, а е продуцирана от него, определи, от Лайбниц насам, математическите, научните и философските истини като принадлежащи към общия вид рационална истина, за разлика от фактическата истина” [пак там, с. 361].

Уточнение. Било поради специален смисъл, вложен в израза „фактическа истина”, било поради лош превод, краят на последния цитат може да подведе, или да повдигне въпроса: нима в научните селения няма място за „фактическа истина”? Като се има предвид заглавието на студията на Хана Арент, както и разсъжденията, непосредствено следващи след тези нейни мисли, видимо под „фактическа истина” в случая трябва да се разбира „истината” в политиката.

Второ уточнение. Мозина мислители биха протестирали срещу поставянето от Хана Арент на философските истини в руслото на „общия вид рационална истина”. Поради неяснотата на обекта, който се изследва от традиционната метафизика, те биха причислили нейните истини към религиозните, а също и към политическите „истини”.

Карл Ясперс – в една метаморфоза от поет-трубадур до опечален скептик:

„Истина – думата притежава несравнимо вълшебство. Тя сякаш обещава онова, от което се определя всичко за нас. Накърняването на истината, отравя всичко (...).

Истината може да предизвика болка, да нарани. Но тя е в състояние – само чрез истинността си, независимо от своето съдържание – да даде дълбоко удовлетворение, че истина има.

Истината насърчава: осъзная ли я някъде, расте подтикът да я следвам неспирно.

Истината дава опора: тя е нещо неразрушимо (...).

Но какво е истината, тази, която ни привлича властно – не определената тук, а самата истина – това е въпросът. Следва продължение ... Виж Част II http://www.scci.bg/modules.php?op=modload&name=News&am


 
12345
Повелята за търсенето на истината | Вход | 0 Коментара
Коментарите представят мнението на лицето, което ги публикува.
Те не представят мнението на редактора на сайта.
 © Copyright 2005 Софийска Търговско-Промишлена Камара. Всички права запазени  Дизайн и разработка Сирма АИ ЕАД