Дезориентацията

Ориентацията означава да осъзнаваш къде си ти и връзката ти с околната среда. В условията на възприятие това означава да откриеш фактите и обстоятелствата на заобикалящата те среда и да поставиш себе си в правилната връзка с тях. Когато виждаш , чуваш и усещаш външния свят от лична гледна точка, това придава смисъл за теб и ти си ориентиран. Един самолетен или корабен навигатор има задачата да определи ориентацията на самолета или кораба в заобикалящата го среда. Човешките същества се ориентират визуално, гледайки света през двете си очи. Мозъкът сравнява двата образа, които виждат очите, и използва различията между тях, за да формира триизмерен ментален образ, който ни казва колко на далеч са предметите. Ушите правят същото нещо, за да определят от коя посока идва звука. Тази техника е позната като триангулация. Тя работи по същия начин при възприятието, както и при навигацията. Точната особеност, която получаваш визуално, не е от лещите в твоите очи, защото те са две различни точки. Това всъщност е менталния „екран” в мозъка. Основно, хората имат впечатлението, че гледат на света от някъде зад очите.Окото на разума. Има също и ментална същина на възприятието, от която човек вижда ментални образи и мисли. Ако затвориш очи и погледнеш на една имагинерна ментална картина, тази точка на перцепция е там, от където гледаш, или какво използваш, за да гледаш. Това не е същото като визуалната перцептивна точка, но работи на същия базисен принцип като зрението: едно нещо изглежда като нещо друго. Този „епицентър на възприятие” е това, което наричам „окото на мисълта”. Когато то „превключва”, причинява дезориентация на всички физически възприятия. Това е напълно обяснено в Глава 23 и Глава 24. Засега, нека само да схванем идеята каква е причината за дезориентацията и какво е чувството. Дезориентация е често срещана поява. С много малко изключения тя се случва на всеки, от време на време. Дезориентация е естествена функция на нормалния мозък. Тя се случва, когато сме засипани от някакъв подтик или външно влияние и мисли. А също така се появява, когато мозъка получава противоречива информация от различните сетива и се опитва да корелира (съпостави, съизмери) информацията. Едно Указание за Дезориентацията. По време на първата ми година в колежа, настинах сериозно, което се разви във вътрешно-ушна инфекция. Лежах в болница и бях в делириум за два дни, след което се събудих изпитвайки неконтролируема дезориентация. Звуците бяха толкова високи, че ги усещах болезнени за чуване. Видях множество образи. Пръстите ми не изпълняваха това, което исках да направят. Когато отворих очи, всичките ми сетива ми подсказваха, че се нося като от вихър в пространството. Когато попитах доктора какво става с мен, той ми отговори, че мозъка ми получаваше и изпращаше противоречиви сензорни възприятия. „Вашето вътрешно ухо има два органа, които казват на мозъка коя посока е „нагоре””, отговори ми той. „Десният работи, но левият казва на мозъка, че „нагоре” е в друга посока. Двата сигнала не са съгласувани, затова се чувствате като в центрофуга някъде в пространството”. „Но аз не мога да видя че се въртя,” – казах аз. „Защо е така?” . „На Вашите сетива не е позволено да се съгласуват по между си,” – отговори ми доктора. „Изглежда, че така е „конструиран” мозъкът Ви. Вашето зрение се „натъкмява”, за да съгласува сигналите. А „завъртането”, което виждате е отпечатъка, който дезориентацията оставя във Вашето чувство за баланс”. Тогава това ми помогна да разбера, че онова, което преживях беше резултат от болестта ми и че дезориентацията може да си отиде. Години по-късно, когато започнах изследванията си върху Дезориентацията, тази нишка, която докторът ми подсказа; се „закотви” в ума ми. Тя обяснява защо изкривяването на едно възприятие причинява съответно промяната (изопачаването) и на другите. Ако стоиш прав и се завъртиш бързо 10 пъти, ще почувстваш дезориентация под формата на замайване. Ако се втренчиш във въртящ се диск, със спирала, нарисувана върху него, ще почувстваш дезориентация във формата на възприеманото движение. Ако седиш в колата си на знака „Стоп” и колата пред теб върне назад, ти почти усещаш физическото чувство, че твоята собствена кола се движи напред и натискаш здраво спирачките, преди дори и да си помислил за това. По време на дезориентацията, твоя мозък вижда предметите да се движат, а всъщност не е така; или чувстваш, че тялото ти се движи, докато то е в покой. Твоето чувство за време се забавя или се ускорява. Мозъкът ти приема различно истинските възприятия и ти изпитваш обърканите възприятия като реалност. Когато и да се случи дезориентацията, всички сетива (с изключение на чувството за вкус) са променени. Мозъкът не вижда вече това, което очите виждат в този момент, а една променена перцепция на образите. Мозъкът не чува вече това, което ушите чуват, а една различна перцепция за звуци. И така нататък с всички останали сетива, включително чувството на допир, баланс, движение и време. Дилемата на Дислексика. Тъй като дезориентацията е обичайно преживяване, дислексиците са я приели далеч извън обикновеното. Те не просто изпитват дезориентация, те я причиняват и тя се появява без да осъзнават това. Дислексиците използват дезориентацията на несъзнателно ниво, за да възприемат многоизмерно. Като „превключват” сетивата си те са способни да чувстват света с многообразни гледки. Те могат да възприемат много повече от нещата, отколкото друг ще възприеме, и получават повече информация от тези перцепции, отколкото другите хора. Очевидно в ранна детска възраст те някак си са открили начин да приемат функцията на дезориентация на мозъка и да я инкорпорират в техните мисли, за да разбират процесите. За детето, което не може лесно да се движи наоколо, за да изследва света, е било възможно да „попълни празните места” и да разбира нещата около него ментално, като повече от една перспектива му идва „под ръка.” Тъй като изкривените перцепции му помагат за разпознаването на предметите, които в противен случай биха били неразпознаваеми за него, дезориентацията се превръща в нормална част от техния мисловен процес. Дислексиците не осъзнават какво се случва по време на дезориентацията, защото всичко се случва много бързо. Единствено са наясно какво се случва, когато я използват: по-добро разбиране на триизмерните предмети, звуците и осезаемите стимули. Освен да разрешат объркването, дислексиците използват променените възприятия, които получават в следствие на дезориентацията за съзидателното си въображение. Когато това е приложено, за да разреши проблема по време на невербалната контцептуализация, това би могло да се нарече интуиция, откритие или вдъхновение. Когато това е направено за забавление, то тогава се нарича фантазиране или мечтание. Повече за присъщите дарби на дислексиците ще бъде обяснено по-късно. За сега е достатъчно да кажем, че инкорпорирайки дезориентацията в мисловния процес може да направи дислексиците по-чувствителни, възприемчиви и с по-голямо въображение от обикновения човек. Когато те започват да използват езика, това също създава потенциал за развитието на неспособност за научаване. До сега дислексикът е използвал дезориентацията, за да намери решение на объркването. Това работеше добре, когато се работи с реални, физически предмети, така че дислексикът вероятно несъзнателно се дезориентира, когато се натъкне на объркващ го символ. За нещастие, гледайки отпечатана дума на страница отгоре или на обратно, или разчленена на съставните й части, прави думата още по-объркваща от когато и да било. Докато се учат да четат, тъй като объркването нараства до огромна купчина от неразбиране, дислексиците бързо ще достигнат своя праг на объркване. В този момент дислексика вече не вижда това, което всъщност е написано на страницата, а това което си мисли, че е написано там. Тъй като символът не е предмет и представлява графически звуковете на дадена дума, която описва предмет, действие или идея; дезориентацията няма да помогне в разпознаването му. Затова че символът не е разпознат, дислексикът ще допусне грешка. Тези грешки са първоначалните симптоми на Дислексия.