Welcome to Sofia Chamber of Commerce and Industry
 
Welcome toSofia Chamber of Commerce and Industry

Партньори
Услуги за членовете
Оферти на / за членовете
Държави
Топ 10



Вход
 Име
 Парола


Регистриране
Загубена парола

Интранет за членове

  


Новини: Надеждата бавно се завръща ...
16 Февруари 2010 г. - 17:21 ч.
[ Изпрати на партньор | Версия за печат ]

Получих това есе от мой приятел, който ми го изпрати с думите, че не познаваме нашите деца. Това есе е писано от неговия син Илиян Любомиров, който е студент в Германия, учи политология. Есето е за вярата на този млад човек в гражданското общество. Прочетете го и си задайте въпроса – познавате ли децата си ? Преди време получих едно друго есе от Дени за социализацията на младите хора. Сега разбирам, че двете есета по някакъв начин са свързани – идва нещо ново ... Всъщност Илиян си има блог - http://ilkodebilko.blogspot.com/



Надеждата се завръща ...

 

 

Аз съм почти на 20 и в момента не живея в България. Реших да уча в чужбина сам, без да съм бил притиснат от обстоятелствата, просто исках нова сцена, нови актьори, исках трудности, развитие, перспектива и бъдеще. И едно своеобразно ново начало. Не съм избягал с подвита опашка, излязох навън, защото един млад човек има нужда от почва, в която да се развива и да разцъфне,а в момента България е едно заблатено тресавище, в което израстват подобия на цветя. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам своята родина и се гордея с това, че съм българин (това значи да си широко скроен, многостранно развит и да има живот в погледа ти) и не критикувам, защото се имам за нещо повече от моите сънародници, а точно защото обичам България и не искам да я гледам задушена от туморите на прехода( нито от тези на комунизма).Но опитите на младите хора като мен да положат основите на гражданското общество, от което има нужда страната ни, срещнаха една доста остра съпротива от дребните души на нашето време, които по нищо не се различаваха от тези по времето на Алеко. Сивите българи, както обичам да наричам тези люде, не са явление на някоя специална епоха в нашето развитие, те са константно понятие. Те са вечно недоволни, някой друг им е крив, обичат да мишкуват и виждат в прогреса своя враг номер едно. Винаги знаят повече, ако не и всичко и не са склонни на компромиси. Не знам кое е по-страшно- човек без мнение или човек с готово мнение.1вите са безобидни до момента, в който не нарушиш утопичната им нищета, а 2рите-те са дяволски досадни, нахъсват се от невежеството си и са неприятни събеседници. Човек, който е напълно убеден в правотата на своите идеи и вярва в тях сляпо, може или да те разсмее, или да те принуди да го напердашиш. Но пък ако хвърлиш камък в рядко ако, със сигурност ще те изпръска. За да изградиш собствено мнение по даден проблем, има няколко подхода. Важно е откъде събираш информацията си- литература и медии или кръчми и седянки, по-същественото обаче е дали имаш капацитета да боравиш с нея. Формирането на убеждения се корени в същността на човека, а тя от своя страна много зависи от средата. Битието наистина определя съзнанието .Не можем да виним хора, които са израснали без особена надежда, подкрепа и обич за техния осакатен мироглед. Не можем обаче и да препишем всичко на външните фактори. Пролетариатът ражда пролетариат, малцина дръзват да се вървят срещу течението. Някои успяват да надскочат своя бекграунд, да се откъснат и да вървят напред. И тогава идват сивите българи. Те са от частта, която не е успяла да се отдели от предначертания си коловоз и това ги разяжда отвътре. Светът продължава да се върти, но без тях. И те се нахъсват и озлобяват. Разбираемо, но не и приемливо поведение. Те са готови да потъпкват, да оплюват и да отричат всичко, постигнато от малцината силни. Те са масата в България.Малко ми е неудобно, когато си говоря за живота с някой познат, останал у нас. Не защото съм си повярвал, не защото се изживявам като нещо повече или се взимам насериозно, просто защото аз съм имал шанса да изляза навън и да разширя хоризонитите си. Младият човек има нужда от поле за изява, подкрепа и най-вече от бъдеще. Неща, които ако не си нечии син или дъщеря, в България няма да получиш. И това озлобява и нахъсва още повече, защото постепенно придобивките на успяващите- морални и материални, нарастват. Винаги съм се чудел дали хората сме изначално добри, лоши и изобщо имаме ли наистина заложени качества или генът на добротата не се предава по рождение. И ако личните качества придобиваме, а не наследяваме, то от кого? Макар ясно да осъзнавам, че личността е нещо много комплексно, смело бих казал, че средата наистина оставя най-големият отпечатък. А блатото белязва до гроб. В България човек не е толкова голям, колкото са големи мечтите му, а толкова, колкото му позволят. Сивите българи не са щедри на поощрения и подкрепа. Те са наистина странно съсловие- псуват куцо и сакато за това, че светът не е справедлив, а всъщност не искат справедливост. Искат просто те да са отгоре на кюпа. А иначе светът наистина не е справедлив. Мнозина диктатори направиха своите социални експерименти с цената на милиони човешки животи и пак не успяха да направят го направят еднакъв за всички. Но хората също не са равни. Идеята за равенството е съществува само в утопиите, с които се приспиват масите. Но какво става с ценностите, идеите, надеждите и перспективите при рязка промяна на строя или с други думи-вярваме ли в нещо все още и ако да, в какво? Не мога да направя обстоен анализ на темата, защото преди ’89 не съм живял, а историите в кръчмите, пропити с носталгия и умиление, не са сериозен източник на информация. Горе-долу половината от следващите 20 години са ми несъзнателни или поне не съм се задълбочавал в тълкуването на социалните течения, промените и търгуването с надежда. Но нека опитаме... Исторически погледнато, годините след падането на Желязната завеса и комунизма са може би най-смутните години в новата ни история. Стабилността на страната беше разклатена от множество промени, нескопосани политически ходове, а този период най-ясно се характеризира с началното натрупване на капитал на силните днес- в повечето случаи по начини, встрани от закона. Смениха се прекалено много правителства- като изкарването на цял мандат се считаше за истинско постижение, а за 2 поредни не можеше да става и дума. Радикалните промени в търсене на спасение показаха наистина колко отчаян беше, а май и продължава и да е българският народ. Нямаше я сигурността под мотото ”аз ги лъжа, че работя, те ме лъжат, че ми плащат”...преходът от планово стопанство към пазарна икономика премина с възможно най-много сътресения, причинени от интересите на зародилите се „нови българи”(които аз така любовно обичам да наричам „тумори”). А хората бяха свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка, да им се определя път и да бъдат послушно стадо. И по-неприспособимите окапаха. Перспективите бяха- емиграция, захващане със сенчест бизнес или яко бачкане за малко пари. А надеждата- тя остана някъде между казана за ракия и бурканите с туршия. Така поне беше в началото... Надеждата на българите винаги се е кореняла в това някой спасител да дойде и да оправи нещата, позиция на изпълнители, а не на хора, вярващи в себе си и готови сами да коват съдбите си. Това е исторически предопределено. Каква е цената на един българин? Няма нужда да правите калкулации – отговорът, обективно или субективно, е наложен от самите нас, от медиите, от предразсъдъците, от реалностите – ниска. Затова имаме нужда от нова история и пренаписване на старата. Светът винаги го е правил по време на криза, прави го и в момента – генерира митове. А нашата, българската необходимост, е спешно да се пренапише най-новата ни история. По холивудски – с хепи енд, в който добрите получават това, което им се полага. Защото от времето на Ботев и Левски, България не е генерирала митове, които да повдигат духа и самочувствието .Точно обратното - цялата ни нова история налага образа на българина като вечно губещ, маловажен, в най-добрия случай – тарикат. Липсва ни самоуважение, което се гради с векове. Разликата е в посланията на историята на всяка нация. А от националното самосъзнание идват повечете проблеми-губи се и надеждата. И това е може би нормално- това е надежда, с която се подиграха прекалено много хора. Същата тази надежда в момента е възложена на един човек, когото няма да коментирам. И този път сякаш е като за последно, защото повече не остана. Перспективите днес са малко по-слънчеви, работа се намира по-лесно, в големите градове се живее относително добре, но назрява един сериозен проблем- заражда се една диктатура, срещу което обществото мълчи засега. Странно, но 20 години не можаха да излекуват подръжниците на комунизма и бленуващите за едно тоталитарно управление и силна ръка са застрашаващо голяма част от имащите право на глас. Просто демократичната идея не можа да се наложи в сърцата на хората...демокрацията изначално като строй е създадена за защита интересите на големите предприемачи и собственици, а такава класа не се зароди в България. Доста изгубено време бяха последните 20 години, доста надежда се изгуби някъде по пътя на прехода, а перспективите все още не са розови.Но стига тъжни коментари, прекалено съм млад, за да съм толкова отчаян от живота- дори самият факт, че съм млад и свободен, е достатъчен за малко оптимизъм. Какви са моите перспективи- да се възползвам от шансовете, които съм получил досега и да стана шеф. А ако не искам да стана шеф?? Че кой в България неВсъщност шансовете пред мен са толкова големи, колкото имJиска да стане шефпозволя, защото в момента пред мен светът е отворен. За да се изгради това национално самочувствие е необходимо да се стартира от личността. От всеки като мен. Просто е като формула- преставаш да гледаш новините, в които водещи са темите кой колко е откраднал и кой кого е убил; интересуваш се от прогреса...създаваш свой продукт, а не продаваш чуждите; започваш да работиш за личния си успех и не чакаш някой да оправи държавата вместо теб. Само с чакане и прекланяне на главите видяхме по метода на пробите и грешките, че не става. Това, в което в момента вярвам и се надявам е, че сегашното правителство няма да направи нещо сериозно, най-малкото защото няма план за действие, а работи „на парче”,но ще създаде гражданско общество...или по-скоро чрез липсата си на позиция по важни обществени проблеми, ще мотивира хората да вземат нещата в свои ръце. А това ще е най-голямата крачка по пътя на прехода. Демокрацията не може да съществува без това явление, а аз вярвам в нея. Защото тя определя моите перспективи за реализация като свободен, зрял и мотивиран човек. Усетиш ли, че имаш почва, в която да разцъфнеш, надеждата бавно се връща в сърцето ти...А патриотизмът се корени в това да развиваш себе си без да се съобразяваш със сивите българи, като по този начин да помогнеш за развитието на България.


 
Рейтинг

12345
Надеждата бавно се завръща ... | Вход | 0 Коментара
Коментарите представят мнението на лицето, което ги публикува.
Те не представят мнението на редактора на сайта.
 © Copyright 2005 Софийска Търговско-Промишлена Камара. Всички права запазени  Дизайн и разработка Сирма АИ ЕАД